Началото на първата значима банкова институция се заражда не между някаква общност от търговци, а сред членовете на малко известния и на пръв поглед странен орден на религиозни рицари, наречени тамплиери (temple = храм). Този орден, основан в Йерусалим от кръстоносците бил посветен в служба на църквата и по-конкретно на опазването на Светите земи от неверниците. Няколко години по-късно тамплиерите се превръщат в бизнесмени, управляват в продължение не двеста години най- голямата банкова корпорация по това време. Може да се каже дори, че те поставят основите на съвременното банково дело, за което обаче заплащат огромна цена. Успехът им води не само до заличаване на техния орден, но и до изтезания и публично изгаряне на клада на предводителите им.
Италианските кредитни институции
От крахът на Ордена на тамплиерите обаче следва един финансов и търговски вакуум, който нито църквата, която нямала сили — нито държавата, която не била достатъчно укрепнала — били в състояние да запълнят. В този ключов момент на сцената на европейската икономическа история се появява една нова група личности. Същите услуги, в които бил специализиран разбитият Орден на тамплиерите, започват да се предлагат, макар и първоначално в по-малък мащаб, от група фамилии от северно-италианските градове-държави Пиза, Флоренция, Венеция, Верона и Генуа. Тези фамилии създават нов набор от финансови институции.
През първата половина на 13-ти век в Северна Италия се поставя началото на една нова система от частни семейни банки. За тези банкерски фамилии не е било необходимо да спазват някаква религиозна мисия. За разлика от тамплиерите, италианските банкери работят на един и същ принцип с мюсюлмани, татари, евреи и езичници, както и с православни, християни и католици. Мрежата от банки постепенно обхваща европейските земи като започва от Северна Италия, достига до Англия на север и до Каспийско море на изток. Банкерите усилено финансират търговци из целия свят – от Китай до Судан и от Индия до Скандинавия. Тяхната стратегия е свързана с отпускане на кредит при доста по-ниска лихва, в сравнение с кредитните предложения на останалите финансови институции. Постепенно в ръцете на италианците се съсредоточават огромни количества пари като те от своя страна започват да ги дават в заем на изпадналите в нужда семейства. Без да робуват на моралните и религиозни принципи на тамплиерите, в своето призвание новите банкери си поставят една единствена цел – печалбата.
Докато тамплиерите служат само на аристокрацията и висшите класи, италианските банкерски сдружения обслужват всички. Те не се нуждаят от укрепени замъци, нито от тежко въоръжени конвои за пренасяне на парите си. Вместо това те смело излизат на пазара, смесват се с хората, със същата готовност обслужват дребни земевладелци, търговци и улични продавачи, както и аристократи и висши сановници на църквата и държавата. Като истински амбулантни търговци италианските кредитори разпъват сергии и шатри, от които не само продават стоката си, но и обменят пари, дават заеми, приемат суми срещу дълга на някой клиент — изобщо предлагат богат набор от финансови услуги. Неслучайно съвременната дума „банка“, която се среща в почти всички европейски езици, произлиза от италианската дума за маса или пейка — буквално описание на начина, по който тези първи частни банкери осъществяват дейността си по пазарите и панаирите на късното средновековие.
Онова, което надвишава главницата, съставлява лихва
Лихварството като дейност, съпътства цялата история на парите. Въпреки че, църковната институция не е успява напълно да изкорени лихварството, то поне в голяма степен го ограничава. Църквата имала строга забрана тамплиерите да начисляват лихва върху всеки заем, който отпускат, защото според библейските разбирания това било смъртен грях. Лихварите най-често били евреи. Съгласно църковните предписания този народ бил осъден на вечно проклятие. Още нещо, когато обаче християни давали пари с лихва, католическата църква веднага ги отлъчвала. Така всъщност, действията по предоставяне на заем срещу лихва остават изцяло в ръцете на еврейските фамилии.
Законът гласи съвършено ясно, че quidquid sorti accedit, usura est — всичко, що надвишава главницата, съставлява лихва. Италианските банкери са достатъчно прозорливи и намират вратичка в предписанията на закона, като успяват да работят за своето обогатяване, без да излагат на опасност душите си. С други думи, те по всякакъв начин се опитват да спазват християнската забрана върху лихварството, която се основава на следния цитат от Библията:
„Не вземай му лихва и печалба, и бой се от твоя Бог… Не давай му среброто си с лихва, нито храната си му давай за печалба“
Левит, /25:36—37/
Понятието лихва се отнася само до заеми, следователно чрез една техническа разлика между банков заем и финансов договор италианските банкери изграждат цяла система на вземане и даване на пари, при която формално няма начисляване на лихва. Стриктно избягвайки понятието заем, те търгуват с менителници. Менителницата е писмен документ, с който се разпорежда изплащането на определена сума пари на определено място и време.
Латинското название на този документ е catbium per lettras, което означава „обмен на банкноти чрез писмен документ“. Става дума за транзакция, при която един вид пари се разменят срещу друг, срещу сума, която да бъде изплатена в друг вид валута в определен ден и на определено място.
Как се случва цялата процедура по размяна на парични средства.
Един търговец, който има нужда от пари, отива при банкера в Италия. Банкерът му дава необходимата сума в брой във флорентински флорини или венециански дукати, като търговецът се съгласява да заплати малко по-голяма сума в друга валута на следващия годишен панаир в Лион или Шампан, Франция. При това длъжникът не е задължен да се яви лично на панаира, за да заплати сумата. И двете страни знаят, че ако търговецът или негов представител не върнат парите, флорентинският клон на банката ще си ги вземе принудително.
Значението на менителницата по времето на първите италиански банкери
Менителницата не е изобретение на италианците, но те я използват за нови, много по-доходни цели. За всяка обмяна на валута банкерите получават комисиона, с което официално се причисляват към групата на търговците на ценни книжа, т.нар. Arte del cambio, т.е. стоят на много по-високо обществено стъпало от презрените лихвари и собствениците на заложни къщи.
Менителницата, като първообраз на съвременните банкноти, освобождава парите от ограниченията на пространството и времето. Тя освобождава парите и от нещо друго — от ограниченията на точно определена национална валута, както и от често възникващия дефицит на злато и сребро в отделни държави. Тази ценна книга полага основата на съвременните пари, като премахва физическите ограничения при употребата на метални монети. Менителниците предизвикват истински бум на европейските пазари, като помагат за преодоляване на огромния дефицит на златни и сребърни монети. Те увеличават количеството пари в обръщение. Самите писмени нареждания се превръщат в книжни пари, като преминават от първоначалните си преносители у трети, четвърти и т.н. лица, по подобие на модерните банкноти. Така те обикалят цяла Европа като особен вид книжна валута, приемана като платежно средство от търговците в основните центрове на търговията.